Разказ в разказа

Разбраха се без много думи.

Когато успява да открадне време или когато някой спомен го удари със страшна сила, той ще записва на диктофон всичко, което се сети и което иска да бъде включено. Тя ще прослушва записаното, колкото й трябва и ще извлича онова, което я впечатлява, онова, което би могла да използва.

После ще го обедини в творба, подобна на симфония, изразяваща преживяното от него, като подсилва или смекчава определени моменти, за да постигне по-голямо съзвучие, дисонанс или каквото там е необходимо. Ще добавя измислени герои и сцени, ще пропуска несъщественото. Ще изтъква най-невероятни и щури подробности, като ги превръща в гвоздеи, колкото и невзрачни да са изглеждали те първоначално.

Изобщо ще твори.

По този начин след няколко месеца ще напише текст, който той ще прочете и ако го хареса, ще продължат нататък, докато се получи книгата.

За себе си тя знаеше, че ще се води от интуицията си, както човек изпада в екстаз когато захапе нектарина, твърда, хрупкава и сочна, и в нежното й жълто месо открие цикламени петънца сякаш гледа одарена картина на модернист или на дете.

Надяваше се да има вдъхновение, време и желание да продължи с проекта още след като чуе първите записани от него спомени, размисли, съждения, представляващи живота му изразен в звуци.

Но знаеше, също така, че не трябва да разчита единствено на чутото.

Знаеше, че трябва да се осланя основно на въображението си и до известна степен и на собствените си спомени за епохата, без разбира се да ги натрапва.

Не смяташе да пише някаква сладникава сага. По-скоро личността на Х предполагаше изказ в стил романтичен трилър с лек хорър уклон поради хаотичното му съществуване на буквално впускане в и измъкване от безсънни нощи на запои и безсмислени връзки. Носеше се мълва, че тези последните са му специалитет.

Трябваше да се порови и в библиотеката, да прочете сходни текстове, но да напише съвсем различна, вдъхновена, новаторска и неповторима книга, отразяваща, както периода, отминал вече безвъзвратно, така и живота на Х, тогава и сега. Да създаде жив и естествен образ, който да остане във времето.

Затова трябваше да го опознае по-добре.

Да разговаря с него и да си изясни всичко, което нямаше да й бъде съвсем ясно от чутото, така че да може да преведе фабулата от точка А през множество други точки до последната точка N, формирайки плътна мозайка от умело вплетените основни съставни части на историята, които си представяше, че наподобяват хаотичното на пръв поглед щуране на диви животни, като най-неочаквано се оказва, че те всъщност следват строгата и кристална логика на оцеляването в един, колкото реален, толкова и измислен мизансцен.

За вариант, в който той й отделя повече време тя не мислеше.

А и нещо я възпираше да навлиза в неговия свят.

Само в редки мигове на необяснимо прозрение го виждаше като вечно запътил се на някъде самотник, сам, изгубен и объркан, който преминава през миражната светлина на ежедневието, бързайки да свърши всичко, което си е наумил, като си придава важен, дори строг и затова леко комичен вид и по този начин се вкарва в невероятни сценарии, често граничещи с безумието, гротескни и нелепо смешни на фона на баналната действителност, която препятстваше движението, стремежите и целите му, като така още повече го амбицираше да продължава въпреки всичко напред. Каквото и да значеше това. Каквото и да изискваше от него. Каквото и да му струваше.

Такъв си беше той, неразумен и див. Единак.

Разделен от нея и от всички останали от бурна река. А тя стоеше на отсрещния бряг и искаше той да я забележи, да я открои от множеството, да я оцени.

Но бързо се събуждаше от този нетраен сън на яве, отърсваше се, спомняше си какво прави и продължаваше да го прави още по-усърдно.

И тогава най-ненадейно дойде предложението за работен уикенд в къщата му в планината, с излет до близкия връх, разходка през потресаващи красоти и вечеря на открито под звездите сред шума на гората.

‘На свещи’, помисли си тя, докато слушаше предложението, ‘но по-вероятно на светлината на газена лампа’.

Каза ‘да’ преди изобщо да осъзнае в какво се набутва и после всъщност не съжали, само се чудеше какво ли ще излезе от всичко това.

Лежеше в хамака под звездното небе, птиците пееха неудържимо в тъмнината, прехвърчаха светулки, а пред очите й изникваха картини от деня.

Тръгнаха рано, облечени като туристи, каквито не бяха и никога нямаше да бъдат, вървяха по пътеката към мержелеещия се в далечината връх и говореха за съвсем прозаични, но толкова съдбовно важни за тях в момента неща.

Хладният въздух и ритмичното движение разтваряха хоризонтите пред тях и превръщаха най-обикновения планински пейзаж в уникална сцена.

Безгрижни облачета трептяха възторжено в ясното небе и всеки звук потъваше в ненаситната утринна зеленина, оставяйки след себе си почти осезаема празнота.

После, съвсем равнодушно, той започна да й разказва за кокаина, алкохола и жените, с кратки, отчайващо безлични фрази, като тя първоначално прие чутото леко и дори се опита да се шегува, но той продължаваше мрачно с педантични омерзителни подробности, от което слухът й се изостри, душата й постепенно се сви, а очите й помрачняха и овлажняха.

Не знаеш кога е ден, кога е нощ.

Слънцето още не е изгряло като хората, отглъхна гласът й…

Изгреви, залези, всичко се слива в бясна магистрала, по която фучат само болката, неудовлетвореността, стръвното и окаяно искане за още и още без каквато и да било връзка с реално протичащото време в едно оглушаващо преминаване през лепкав мрак, раздрани сенки, нечовешка светлина, болка.

Болка, макар краткото сатанинско удовлетворение, поради него.

Той говореше в сегашно време и все едно изобщо не ставаше дума за него самия. Суровото му лице не трепваше, очите му, одеве ведри и ясни, сега бяха безизразни и отнесени. Мекостта в гласа му – изчезнала. Думите излизаха сухи и плашещи и хващаха сърцето й в усуканата си хватка. От ненадейната му изповед я побиха тръпки.

И фученето непрекъснато се ускорява и е трудно да спреш, камо ли да слезеш от магистралата, да се отклониш по по-безопасен път, да се спасиш от стената към която летиш, защото магистралата е задънена. С огромна плътна стена, в която се разбиваш път след път и няма изход и ти си безволева купчина пристрастеност, купчина болка.

Взираше се ужасено в него, краката й го следваха напълно несъзнателно и тя се чудеше дали си има работа с развалина, с изхабен ненужен никому човек, с бита карта или с възроден, силен дух, почти загубил и след това покорил живота си отново.

Той внезапно се обърна, хвана ръката й и я запита дали мисли, че ще може да опише всичко това подобаващо, достойно и без шаблони и лигавщини, каквито той не понася?

Тя прошепна спонтанно ‘да’ и двамата продължиха умълчани в разпукването на деня.

Нещата които бе искала да сподели и обсъди с него сега оставаха ‘на изчакване’ в главата й, защото вече й се струваха съвсем лековати и нелепи и тя трескаво премисляше стратегията за обуздаване на новия ‘материал’, подхода си към Х и към съществувалото досега и новосъздаденото положение.

Теренът незабелязано се бе изстръмнил и те преодоляваха височина след височина, като всяка водеше след себе си друга, събуждайки в нея едно неистово упорито желание следващата да е върхът.

Поеха по камениста пътека, опасваща туловището на планината. Тя се надяваше Х да знае пътя – най-краткия, защото в нея гореше страшно нетърпение изкачването да е вече зад гърба им, въпреки объркването й от предстоящото след това.

Неусетно пътеката се разшири над пропастта и изведнъж те се оказаха пред отвесна стена варвикови ли, пясъчни ли облаци, която прегради пътя им, стремглаво ги приближи и вече ги поглъщаше в перестото си хладно и наситено с озон тяло. С гърбове, опрени в скалата, обгърнати отвсякъде от плътната, макар и пропита от светлина, пелена на небесните скитници, за миг те решиха, че са стигнали до края на пътешествието си и невиждайки нищо незнаеха накъде да вървят и затова сковано отпуснаха тела назад и се свлякоха на пътеката и останаха така занемели, ужасени и изгубени.

Мина доста време. Облаците започнаха да изтъняват, да пропускат отново синевата и простора отвъд себе си, плавно да се топят в лъчите на слънцето.

Вятърът лекичко завърташе всичко пред очите им и те осъзнаха, че всъщност са на върха. Над безкрайна върволица хълмове, долини чак до блуждаещият далече хоризонт.

Как бяха стигнали дотук, незнаеха. Как щяха да слязат, също. Важно им се струваше само преживяното в облаците, разтърсващото им попадане в този трудно обясним вакуум. Магическото им, съвсем неусетно измъкване от него.

Изцедени, те се спускаха механично, мислеха механично, чувстваха механично и не посмяваха да обсъждат истина ли бе всичко това или фантазия, не и днес.

Връщането бе дълго и стръмно. С очи впити в земята, без да поглеждат назад, само рядко напред и настрани. Без да говорят. Устремени единствено към света на живите. Колкото се може по-далече от върха…

Неволно, тя изпъна тяло, хамакът се залюля.

Х не се виждаше. Усещаше се само миризмата на пурата му в неподвижния въздух.

Тя се огледа вдървено и чак сега чу искрящите песни на птиците, ромон на вода, щурци. Съвсем наблизо прелетя светулка. Ярката й топла жълтеникава диря чертаеше плахи линии в мекия мрак. Сподирени от същите разпръснати дири на други светулки. Пое дълбоко дъх, сякаш за пръв път от сутринта насам, такъв един хладен и сладък, събудена за заобикалящото я, за живота, облъхната от ненатрапчивото му обичайно протичане като от манна небесна.

Дощя й се да извика високо и дълго, но вместо това от нея излезе само гърлен, дълбок и нестихващ смях, който се извисяваше над всичко и всички, кънтеше в спокойната, безветрена и, забележете иронията, безоблачна нощ и стигаше чак до звездите. Паднали в тревата пред нея, те отразяваха пристъпа й в търпеливата си дълговечна светлина… галеха я…

Стефана А’Дора

от книгата ‘Кинематографични стихии’

Снимка: eswendel.deviantart.com

Ако статията ви харесва, молим ви да я споделите. Някъде някой може да се нуждае именно от тази информация. 

Авторски права и ограничения свързани с тях

zdravivsekiden.com дава право на Потребителите да ползват всички услуги, които са предоставяни в Сайта само за лични нужди с нетърговска цел, при условие, че не се нарушават авторските права на zdravivsekiden.com или на трети лица, свързани пряко или косвено с материалите на Сайта. Не се разрешава материалите на този Сайта да се променят по никакъв начин, нито да бъдат копирани, публично разпространявани или раздавани за каквато и да било обществена или търговска цел. Употребата на публикуваните в този интернет Сайт материали в други сайтове е забранена.

Материалите на този Сайт са под закрилата на закона за Авторското право и сродните му права и всяка непозволена употреба може да бъде нарушение на авторско право, права върху търговски марки или други законови разпоредби.

zdravivsekiden.com си запазва правото да преотстъпва правата за публикуване на материали и всякакви части от информацията на Сайта, на трети лица при допълнително сключен договор, уреждащ правата и задълженията, в писмена форма между zdravivsekiden.com и лицето, публикуващо информацията.

Здрави всеки ден