Хореография на чувствата

Харесайте статията ако Ви е била полезна за да достигне до повече хора

pink tulips

Скандалът отшумя, той дни наред не се появи, толкова дни, колкото й отне да заличи следите от проваленото тържество, да заличи шумотевицата, виковете, трополенето на отдалечаващите се към вратата колебливо любопитни стъпки, всички полепнали по пердетата и мебелите, просмукали се в стените, във въздуха, висящи на едри, невидими гроздове от полиелеите и таваните… колкото й отне да сложи къщата и себе си в ред.

Навън бушуваше пролетта, обгърнала в огнена светлина новия живот, неудържимо се сменяха силен дъжд и силен вятър, уханни и величествени, райската, почти нетленна светлина, проникваше въздуха с онова опияняващо усещане за бурното протичане на нещо неудържимо и предстоящо под привидното спокойствие, преминаваше през цялото същество на човек дори и против волята му, обземаше го всецяло и властно и възраждащо, обладаваше го с ехтящата си енергия и след това го оставяше примрял от наслада в приятно въодушевление, а често и потънал в необяснима, примамваща печални демони тъга.

Първото нещо, което откри, когато се прибра бе букета лалета, погинали сред отломките на счупената ваза. Дори и в смъртта си те бяха някак красиво подредени, одуховторени, заедно. Тя ги вдигна внимателно и реши да ги нарисува в картина – в тези крехки цветя, любимите й, сякаш се криеше цялата история на живота й, кратка, непредсказуема и горчиво вълнуваща. Те я съпътстваха от самото начало, от двора на детството, искрящи и в мътните и в ясните дни, храбро бяха оцелявали в студ, сняг и пек, спасявали я бяха с присъствието си, давали й бяха сили. Дори и когато порасна, дори и когато Той я провъзгласи за своята кралица на лалетата и всяка пролет я обграждаше с тях в приказното великолепие на любовта им, зародила се именно през пролетта. Сега бе неин ред да им се отплати.

Положи ги върху лист хартия, жълто кафеникава и дебела, и се зае да оправя бъркотията около себе си, несъзнателно и със заучени движения, работи почти целия ден в пълна тишина, телефонът не звънна нито веднъж, така че по някое време тя се зачуди дали е включен, дали не го бе забравила някъде, намери го, наистина никой не бе звънял, всичко вече беше поставено на място, домът грееше в чистота и ред, липсваше й само някой, с когото да го сподели, но това нямаше да се случи днес, дори не и утре. Той се връщаше в петък.

А другият можеше да нахлуе всеки миг и както обикновено да я дразни, наранява, увещава, обижда, да плаче и да я кара да плаче, да заплашва, че ще се самоубие, или че ще убие нея…

Замисли се дали да не смени ключалката, или дома, да се премести някъде далече, където щеше да е непозната, дори и на себе си, и където щеше да има шанса да се опознае на спокойствие и изцяло, в едно бавно и ритуално търсене, непрекъсвана и несмущавана от никого. Мисълта за промяна я накара да потръпне, побиха я тръпки…

Отиде в банята и дълго отмива всяка следа от случилото се от тялото, косите, лицето си. Водата беше приятно благосклонна и си свърши добре работата, в мислите й се появи надежда, проблесна изход от положението, решение.

Забърза към работната стая, хавлията обвита около мокрото й тяло леко се вееше, и тогава, минавайки през стаите тя отново усети, чу, преживя случилото се, видя петната, оставени от скандала, зачуди се дали някога щеше да забрави, дали някога домът й щеше да си е както преди, чист и избавен от тежките следи, от тежките поражения…

Не й се оставаше тук сама, но нямаше и къде да отиде, не се сещаше за никой на когото да се обади. Щеше да се наложи да си измисли някакво занимание, което да отвлече вниманието й, да запълни самотата й.

Отиде при повехналия букет и поглеждайки го си спомни колко красиви бяха цветята, когато Той й ги подари, безмълвно като любовта му към нея, поразителна и споделена.

Как бе стигнала дотук? Да се обрече на другия, на един изискан грубиян, само защото се чувстваше задължена за това, че той я обичаше по някакъв странен и натрапчив начин, който в началото я бе пленил с всеобхватността си, но постепенно се бе превърнал в бреме, оковал бе чувствата и действията й в буквалния смисъл, докато от нея бе останала само сянката на момичето, което тя някога беше. В страха си да не изгуби пътя нагоре, тя главоломно бе тръгнала надолу, снижила се бе да не го дразни, да не събужда ревността му, да не бъде забелязвана, насърчавана, избирана от други заради качествата си, а заради това, че му принадлежи като колата, вилата, апартамента, скъпия часовник, колекцията монети… още едно притежание, още един предмет, макар и изящен, движещ се и говорещ, но само когато й разрешеше…

По-ниско не можеше да падне, не можеше повече да принизи себе си. За едната кариера, несъстояла се при това, се бе съгласила с лека ръка да отхвърли, да се откаже от всяко свое право, само и само да бъде под прожекторите, под които така и не попадна. Каква заблуда! Това беше примамката, която той й бе подхвърлил така благородно и която тя лековерно бе приела, мека като глина в ръцете му.

И после животът й бе върнат. Първо й върнаха миналото, двора с лалетата, въздуха с метежната, непрекъснато променяща се светлина – когато тя все още забелязваше движението й, трептенията, аромата на вселената. Когато се върна Той… Значи можело и така, човек да е щастлив, да диша и живее заради себе си и заради някого без да трябва да се извинява за това, без да трябва да чувства вина, да бъде поставян на колене и в извинителна позиция за всяко отклонение от предначертания график, за всяка забежка дори и само в мислите си – сякаш вече самите те я следяха като негови цербери и съблюдаваха да спазва неговите правила, да уважава неговите решения, всячески да се стреми да угажда на прищевките му… жалка картинка, наистина, на страх, подчинение и безсилие…

При тези спомени тя въздъхна, постара се да се отърси от натрапчивите мисли и припряно влезе в работната стая. Започна да нанася мазките полека, а после все по-рязко, така че се получи една вихрена, гневна картина на останки от цветя, обладани от страст, от някакво неистово влечение към вятъра и стихиите, които явно ги бяха обзели и които ги владееха и извиваха и кършеха с мрачна сила. Завърши с поредица замахвания, плавни и силни, почти ритуално остави четките и си отдъхна, изхвърли от себе си целия погълнат въздух, който в стремежа си да завърши картината по-скоро не бе издишвала изцяло като че ли боейки се вдъхновението й да не секне.

Нуждаеше се от цигара, трябваше да пийне нещо, или да излезе и да броди из града най-малкото до зазоряване… Толкова превъзбудена и изпълнена с живот се чувстваше, а нямаше с кого да сподели състоянието си, сътвореното, чувството, което витаеше около нея, и което я носеше незнайно накъде… в едно осветено безлюдно пространство, губещо се далече напред…

Събуди се с главоболие, но окрилена. Каза си, че днес бе най-хубавият ден в живота й, както си казваше всеки ден, между впрочем. Полежа още малко и се надигна с мисълта, че нарисуваната вчера картина я чака. Точно така си помисли. А също и че днес искаше да нарисува лалетата такива каквито бяха, когато Той й ги подари онзи ден. Искрящо розови и омайни. Живи.

В работната стая грееше ярко слънце и я заслепяваше. Очите й привикнаха постепенно и тя усети, че нещо не беше наред. Картината я нямаше! Поне не беше на статива, където я бе оставила да съхне. Никъде не се виждаше. Тя обиколи с поглед стаята, изтича навън, обиколи цялото жилище. От картината нямаше и помен. Макар че външната врата беше заключена. Нямаше отворени прозорци. Тя приседна отчаяно на пода до жълтеникавата хартия с поставените върху й оклюмали лалета, вече поизсъхнали, погрозняли, ъгловати и безжизнени… Нямаше сърце да отиде при статива отново, не и сега, по-късно…

Следобеда събра смелост и влезе, прокрадна се с тайното желание да види творбата си, знаейки априори, че няма да я намери, сърцето й се сви от болка, но после невидима сила я накара да грабне четките отново и с нова страст да се впусне да рисува лалетата. Искрящи и звънливи и прекрасни… застанали изискано в чуден синхрон на доверие и емпатия… Под меката светлина на красотата, в перфектни извивки и кадифени цветове… натежали в слоевете, които тя наслагваше и наслагваше, за да оживее и блесне многопластовата им същност върху ефирен фон от перлена батиста досущ като пердетата в хола…  Ето, така. Готово. Тя въздъхна удовлетворено без да откъсва очи от новата картина. Излезе заднешком и бързешката довлече едно кресло от хола. Постави го пред статива и уморена, но щастлива се тръшна върху му. Отпусна се без да смее нито да се зарадва, нито да повярва, че се държи така детински, че прави това, което правеше и остана да седи така дълго в мътните малки часове на нощта.

Събуди се скована в неудобна поза от неясен шум. Отвори очи и се видя в грейналото срещу й огледало, с коса прибрана небрежно назад, следи от боя по бузата… погледна ръцете си, също изцапани в розова и кафеникава маслена боя. Стативът… искреше ослепително пред нея. Празен! Платното с красивите й лалета го нямаше. Остра болка сви стомаха й. Заслепена, тя стана, олюля се и се заоглежда безпомощно и неразбиращо наоколо. Не й се тичаше като вчера из апартамента. Не мислеше, че има смисъл. Нищо нямаше да намери. Картините изчезваха и тя не знаеше къде, нито защо.

Полегна вяло настрани и впери поглед в огледалото. Гледа се дълго сякаш без да се разпознава, дишайки съвсем леко, докато през ума й преминаваха какви ли не мисли, а тялото й се тресеше ту в треска, ту в хлад. Почувства се уморена и предадена от самата себе си. Толкова ли не можеше да спаси платната, които рисуваше с такъв хъс? Да ги задържи при себе си? Та те й бяха така скъпи и близки…

Съкрушена, изнервена, отчаяна… настроението й се менеше непрекъснато. Отиде да хапне нещо в кухнята, после дълго лежа в горещата вана, заобиколена от видения на лалета в най-причудливи композиции, непохватно счупи саксията с аспарагуса, пи кафе и все така в мъгла реши, че е сънувала и че е време да се захваща за работа. Той се връщаше утре и всичко щеше да е наред, нямаше как да не разгадае случващото се. Ако това въобще се случваше. С нея и сега.

Стативът стърчеше празен в помръкналата в следобеда стая. Сега какво? Да продължава ли да рисува или да остави лалетата и да излезе? Но къде можеше да отиде? Теглеше я единствено към злощастните изчезнали цветя, така красиви, невинни и вече почти мистични в представите й.

Колко дни продължи всичко тя не помнеше. Знаеше само, че трябва да рисува, защото в кратките мигове, в които се оставяше да задреме, тя влизаше в стъклен дворец, в зала, осветена в ледено сияние и там бяха окачени всичките картини, които така мистериозно изчезваха, колкото и да се стараеше да ги задържи при себе си… и залата бе пълна с народ, виждаше радостни и сгърчени и потресени и какви ли не лица, и тогава разбираше, че има смисъл да рисува, макар и всичко да изчезваше яко дим. Картините бяха като ролите й на сцената, крехки и чупливи и нетрайни в материално отношение, но оставаха там някъде в стъкления дворец на сърцата… Имаше смисъл в онова, което правеше, имаше смисъл в любовта й, никой не можеше да й отнеме лалетата… никога…

Стефана А’Дора

от книгата Камера обскура

Прочетете първата част на историята: Хореография за лалета

Снимка: twitter.com

Важно

Авторските художествени творби (проза, поезия, превод на проза и поезия) в „Ние сме здрави” могат да бъдат публикувани на други места само с изричното съгласие на сайта или на автора.

НСЗ


Харесайте статията ако Ви е била полезна за да достигне до повече хора

Реклама

a

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *