Денят в който спрях да казвам „Побързай”

Харесайте статията ако Ви е била полезна за да достигне до повече хора

При объркания живот, който живеем, човек цепи всяка минута от него на две. Непрекъснато се стремите да отмятате неща от списъка със задачи, да се взирате в монитор или да бързате към следващата дестинация. И независимо от това по колко много начина делите времето и вниманието си, независимо от това колко много задължения се опитвате да отхвърлите и то едновременно, времето в денонощието никога не стига.

RACHEL-MACY-STAFFORD1

Такъв беше животът ми в продължение на две френетични години. Мислите и действията ми бяха подчинени на електронни известия, звън на различни уреди и гъст дневен ред ден след ден. И макар че всяка фибра от вградения вътре в мен маниак на тема ред искаше да е точна за всяко мероприятие в претоварения ми график, аз така и не можех да го постигна. Но всичко това се промени…

Когато ми се налагаше вече да тичам по задачи, тя се наслаждаваше като нехайно избираше чантичка и блестяща корона.Виждате ли, преди шест години бях благословена със спокойно, безгрижно дете от типа който се наслаждава на всеки миг от живота.

Когато вече трябваше да съм стигнала някъде преди пет минути, тя настояваше да сложим предпазен колан на плюшената й играчка в колата.

Когато ми се налагаше да грабна нещо пътьом за ядене в Subway, тя спираше да си поговори с възрастна жена, която й приличала на баба й.

Когато имах 30 минути, за да се вместя в графика си, тя искаше да спра да тичам и да галя всяко куче покрай което минавахме.
Когато дневният ми ред за даден ден беше пълен и започваше в 6 часа сутринта, тя ме молеше сама да счупи яйцата и ги бъркаше невъобразимо спокойно.

Моето безгрижно дете беше подарък за моята тип А, водена от дълга природа, но аз не забелязвах това. О, не, когато животът препуска така бясно, зрението ни е ограничено и гледаме само напред към следващата задача в програмата. А всичко, което не може да бъде отметнато от списъка е губене на време.

Когато се случеше детето ми да ме накара да се отклоня от скъпоценния си график, аз си казвах, „Нямаме време за това”. И следователно думата, която аз най-често казвах на моето малко, обичащо живота съкровище беше: „Побързай”.

С нея започвах изреченията си.

Побързай, ще закъснеем.

С нея завършвах изреченията си.

Ще изпуснем всичко, ако не побързаш.

С нея започвах деня си.

Побързай и си изяш закуската.

Побързай и се облечи.

С нея завършвах деня си.

Побързай и си измий зъбите.

Побързай и си лягай.

Макар че думата „побързай” караше детето ми съвсем мъничко, ако изобщо, да се забърза, аз все пак я казвах. Може би дори повече от думите, „Обичам те”.

Истината наранява, но истината също така лекува и ме доближава до майката, която искам да бъда.

И тогава в един паметен ден всичко се промени. Тъкмо бяхме взели по-голямата ми дъщеря от детската градина и слизахме от колата. Понеже малката не се движеше толкова бързо, колкото се искаше на по-голямата, каката каза на по-малката си сестричка, „Толкова си бавна”. И когато скръсти ръце и въздъхна раздразнено, аз видях себе си и гледката накара стомаха ми да се свие.

Аз бях тиранин, който юркаше и юркаше едно мъничко дете, което искаше чисто и просто да се наслаждава на живота.

Очите ми се отвориха; ясно видях вредата, която забързаното ми съществуване нанасяше и на двете ми деца.

Макар че гласът ми трепереше, аз погледнах малкото си детенце в очите и казах, „Извинявай, че все те карам да бързаш. Харесва ми, че ти не бързаш и искам повече да приличам на теб”.

И двете ми дъщери изглеждаха еднакво изненадани от болезненото ми признание, но лицето на по-мъничката несъмнено заблястя от одобрение и приемане.

„Обещавам отсега нататък да съм по-търпелива”, казах аз и прегърнах къдрокосото си дете, което вече грееше от току-що даденото от майка й обещание.

Много лесно беше да премахна „побързай” от речника си. Онова което не беше толкова лесно беше да се сдобия с търпението да изчаквам спокойното си дете. За да помогна и на двете ни, аз започнах да й давам малко повече време да се приготвя ако трябваше да ходим някъде. И понякога, дори и тогава, ние все пак закъснявахме. В тези именно моменти аз уверявах себе си, че ще закъснявам само няколко години, най-много, докато тя е мъничка.

Когато дъщеря ми и аз се разхождахме или ходехме до магазина, аз я оставях да определя темпото. Когато тя се спреше да се възхищава на нещо, аз изтиквах мислите за програмата си от главата си и просто я наблюдавах. Забелязах изражения на лицето й каквито не бях виждала преди. Изучавах трапчинките по ръчичките й и начина по който очичките й се вдигаха нагоре когато се усмихваше. Виждах начина по който други хора откликваха на това, че тя се спираше, за да отдели време да си поговори с тях. Виждах начина по който тя откриваше интересни буболечки и красиви цветя. Тя беше от Забелязващите и аз бързо научих, че Забелязващите на този свят са редки и красиви подаръци. Именно тогава аз най-накрая осъзнах, че тя е подарък за френетичната ми душа.

Обещанието ми да забавя стъпка беше направено преди почти три години, по същото време аз започнах пътешествието си към това да се отърва от разсейващите ме неща и да осъзная кое е важно в живота. А животът на по-бавни обороти също изисква съгласуване на усилията. Малката ми дъщеря е живото ми напомняне за това защо трябва да продължавам да се опитвам. Всъщност, онзи ден, тя още веднъж ми напомни.

Двете бяхме излезли с колелата да си купим сладолед понеже бяхме във ваканция. След като купих лакомството на дъщеря си, тя седна на маса за пикник и с наслада се възхищаваше на ледената кула, която държеше в ръчичката си.

Изведнъж по лицето й премина сянка. „Трябва ли да побързам, мамо”?

Едва не се разплаках. Вероятно белезите от забързания живот никога не изчезват напълно, мислех си тъжно.

Когато детето ми погледна нагоре към мен, чакайки да разбере дали може да не бърза, разбрах че имам избор. Можех да седя там, натъжена от всичките пъти когато бях пришпорвала детето си през живота… или можех да празнувам факта, че в този ден се опитвах да правя нещата различно.

Избрах да живея в днешния ден.

„Не трябва да бързаш. Спокойно”, казах нежно. Цялото й личице незабавно грейна и раменцата й се отпуснаха.

И така си седяхме една до друга и си говорехме за нещата, за които си говорят свирещите на укулете шест-годишни момиченца. Имаше моменти дори, в които седяхме без да говорим и просто се усмихвахме една на друга и се възхищавахме на гледките и звуците около нас.

Аз си мислех, че детето ми ще изяде целия огромен сладолед, но когато стигна до последната хапка тя протегна към мен лъжичка пълна с ледени кристали и сладък сос . „Запазих последната хапка за теб, мамо”, каза дъщеря ми гордо.

Докато леденото удоволствие убиваше жаждата ми, аз осъзнах, че току-що бях направила сделката на живота си.

Дадох на детето си малко време… и в замяна, тя ми даде последната си хапка и ми напомни, че нещата са по-сладки и любовта се случва по-лесно когато спреш да препускаш през живота.

girl-dandelion2-e1373725649677

Без значение дали ще…

  • Ядем сладолед от фунийка
  • Берем цветя
  • Слагаме колан на мечето в колата
  • Чупим яйца
  • Събираме миди по плажа
  • Наблюдаваме калинки
  • Или се разхождаме безгрижно по тротоара

Аз повече няма да казвам, „нямаме време за това”. Защото това е все едно да казвам „Нямаме време да живеем”.

Спирането, за да се насладим на обикновените радости на ежедневието е единственият начин наистина да живеем.

Рейчъл Мейси Стафърд

 

Източник:

http://www.huffingtonpost.com/rachel-macy-stafford/the-day-i-stopped-saying-hurry-up_b_3624798.html

Снимки: dharmalog.com; www.handsfreemama.com

Ако статията ви харесва, молим ви да я споделите. Някъде някой може да се нуждае именно от тази информация. 

Авторски права и ограничения свързани с тях

zdravivsekiden.com дава право на Потребителите да ползват всички услуги, които са предоставяни в Сайта само за лични нужди с нетърговска цел, при условие, че не се нарушават авторските права на zdravivsekiden.com или на трети лица, свързани пряко или косвено с материалите на Сайта. Не се разрешава материалите на този Сайта да се променят по никакъв начин, нито да бъдат копирани, публично разпространявани или раздавани за каквато и да било обществена или търговска цел. Употребата на публикуваните в този интернет Сайт материали в други сайтове е забранена.

Материалите на този Сайт са под закрилата на закона за Авторското право и сродните му права и всяка непозволена употреба може да бъде нарушение на авторско право, права върху търговски марки или други законови разпоредби.

zdravivsekiden.com си запазва правото да преотстъпва правата за публикуване на материали и всякакви части от информацията на Сайта, на трети лица при допълнително сключен договор, уреждащ правата и задълженията, в писмена форма между zdravivsekiden.com и лицето, публикуващо информацията.

Здрави всеки ден


Харесайте статията ако Ви е била полезна за да достигне до повече хора
loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *