В памет на жертвите от Чернобил: 30 години по-късно
На 26 април 1986 година един от четирите ядрени реактора на атомната централа Чернобил избухна, задействайки най-голямата ядрена катастрофа в историята.
„Не е минала и година без някой близък да почине вследствие на аварията в Чернобил“
На някои от живеещите наблизо животът се промени почти незабавно, за други в цяла Европа щяха да минат седмици или месеци преди те да осъзнаят последиците от хуманитарната и екологична катастрофа.
Днес, когато светът отбелязва 30 годишнината, ние поискахме от някои хора да споделят спомените си за деня на страшния инцидент.
От евакуираният от близкия град Припят до дъщерята на първи отзовал се на мястото, който оттогава става свидетел на смъртта на много свои колеги и на фермерка от Холандия, чиято дейност е унищожена, ето техните истории.
Евакуираният Дмитрий Срибнидж, 35 годишен, Питърбъроу, Великобритания. Тогава, в Припят
Роден съм в Припят, на 2 км от електроцентралата, и живеех там с баба и дядо. Бях на пет години по време на бедствието.
Един от най-ранните ми спомени е от сутринта след експлозията. Баба и дядо говореха за много силния взрив, който бяха чули през нощта, съобщаваха за това и по радиото, но сякаш никой не знаеше какво всъщност става.
Не съм сигурен защо, но в този ден отидохме до лятната ни градина, близо до атомната централа.
Виждах много дим около комина и кръжащи хеликоптери. Спомням си как един кацна на брега на реката, където с дядо ходехме да ловим риба и после отлетя към централата и хвърли пясъка върху горящия реактор.
Срибнидж и дядо му в Припят около година преди бедствието.
На следващия ден съобщиха, че трябва да напуснем града, но че няма да е за дълго. Казаха ни да вземем само документи и нещата, които ще са ни необходими за няколко дни.
Напускайки града, колоната ни от автобуси задмина единствено няколко военни машини, които отиваха към централата. Именно тогава мисля, че баба разбра какво става и каза, „няма да се върнем”.
След две седмици, които прекарахме при семейство в близко село ме заведоха в Литва, тогава част от Съветския съюз, където родителите ми се установяваха. Баща ми работеше в друга атомна централа в Визагинас – тогава Снечкус – и чакаха да им дадат семейно жилище.
По-късно официално бе съобщено, че няма да е възможно да се върнем в Припят поради високите нива на радиация и баба и дядо се преместиха във Вологда, родния им град в Русия.
Аз завърших училище в Литва преди да се преместя във Великобритания.
Припят е град призрак от 30 години – не съм се връщал откакто ни евакуираха, но с радост бих отишъл някой ден.
Дъщерята на един от първите отзовали се на инцидента от КГБ, Женя, на 31 години, Лондон. Тогава, в Киев
Татко работеше в отряда за бързо реагиране на КГБ и сутринта на 27 април той получи инструкции да се присъедини към евакуационните сили в Припят. Тогава живеехме в Киев, на 130 км оттам.
Аз бях само на една годинка по онова време, така че нямам никакви спомени, но израснах с разказите, които всички ние преживяваме отново и отново всеки април от 30 години насам.
Прочетете за последиците от още една авария: Фукушима в свободно падане, достатъчно далече ли е Япония… от Земята
Никой не осъзна сериозността на инцидента веднага, но фактът че инструкциите, които татко получи бяха обвити в най-високо ниво на секретност повиши уплахата на всички ни.
Нещата продължиха да текат нормално няколко дни след катастрофата и ние участвахме в голям парад по улиците на 1 май – но скоро след това майка ми заведе мен, сестра ми и три други деца на приятелско семейство в Черновци, град в относително безопасната западна част на страната.
Тогава вече тя каза, че има силен, изпепеляващ вятър, който идва от север, и който „сякаш бил изтъкан от милиони късчета стъкло”.
На 2 май, когато тя се качи на влака с нас, стотици други хора се опитваха да избягат. Всички вече бяха в паника.
Женя и родителите й и по-голямата й сестра през 1987 година. Тя е само на годинка, когато баща й се включва в отряда за незабавна помощ в Припят.
Татко остана и продължи ежедневно да пътува до евакуационната зона – първо само до Припят, след това в радиус от 5 км, след това 10 км, после 30 км. Трябваше да минат 20 години преди той да се съгласи да каже какво се бе случило.
Той пристигнал на мястото на експлозията в ранния следобед на 27 април. Към този момент повечето от пожарникарите и работниците в централата вече били пратени по домовете си: някои били вече починали от излагането си на радиацията.
Командирите от армията издавали заповедите: най-важно било да се съберат радиоактивните отпадъци. Нямало защитни костюми нито предпазни средства, нямало дори ръкавици. Повечето починали в рамките на часове.
Евакуацията [на жителите, живеещи в близост до централата] също не минала както трябва, много хора отказали да напуснат домовете си, някои се биели да останат, други се скрили.
Баща ми, днес на 62 година, казва, че онези които останали било почти сигурно, че са осъдени на смърт.
Не е минала и година без чернобилско погребение
Не минава и година в нашето семейство, в която да няма чернобилско погребение. Това са повечето колеги и приятели на татко. Миналата година почина последният останал от тях, който беше работил с него в заразената зона.
Татко също има нелечимо заболяване, но той не е можел да избира, това просто е било нещо, което той е трябвало да свърши.
Всеки украинец има подобна история за разказване. Никой никога няма да забрави безотговорността на това бедствие и последиците от него.
Ако експлозията е била инцидент, макар и предотвратим, решението да се забави оповестяването и евакуацията, както и умишленото скриване на опасностите за здравето – са били умишлени действия от страна на правителството.
В края на деветдесетте години на миналия век са създадени няколко благотворителни фонда, в които европейски семейства приемат деца от Чернобил за лятото. Аз бях приет от щедро швейцарско семейство във Франция когато бях на 14 години и се върнах отново след като завърших гимназия. Заминах за Лондон през 2006 година, но семейството ми все още е в Украйна – която все още е моята родина.
Някогашната фермерка Марго ван дер Вурт, 63 годишна, Мелбърн. Тогава, в Холандия
Марго ван дер Вурт днес
Беше първият пролетен уикенд, в който имахме възможност да прекараме време на открито след дългата и студена зима във фермата ни близо до границата с Германия в Холандия.
Бяха ни дошли гости и ние празнувахме с дълги разходки и обяди на открито докато беряхме рукола, репички и кейл.
Беше щастлив и здравословен уикенд, мислехме си ние – докато не чухме новината за ядрената експлозия.
Скоро след това дойде полицията с мегафони, приканвайки всички да приберат добитъка си от полето. Наредиха ни да стоим вкъщи със затворени прозорци и врати.
Слушахме радио и гледахме новините по телевизията с инструкциите как да се предпазваме от радиацията, как изглежда тя или как можем да я разпознаем.
Здравен министър ни каза, че не сме непосредствено застрашени и че след шест месеца всяка следа от радиацията ще е изчезнала.
Малки деца, страдащи от стомашни проблеми от излагането си на радиация почиват в болнично крило в Сиеково, село близо до атомната централа Чернобил на 21 април, 1990 година. Photograph: AP
Аз направих свое разследване и открих много въпроси. Защо полицията ни караше да махнем животните от полето? Защо земеделските производители бяха заставени да унищожат млечните си запаси? И имаше ли радиация в дъжда?
Нашата ферма беше регистрирана като биодинамична ферма по международния стандарт Деметра, така че почвата в нея редовно беше изследвана. Три седмици след бедствието учени откриха цезий 137. Това беше лична катастрофа за нас, засягаща целия ни живот. Загубихме разрешителното си за получаването на което бяхме работили 10 години и трябваше да унищожим реколтата си. Това беше краят на поминака ни такъв какъвто го познавахме.
Противоречащите си съвети от властите ни дезориентираха и вбесяваха. Те очевидно нямаха планове за спешни случаи при ядрена катастрофа. Усещахме се все по-излъгани.
След шест месеца на несигурност относно работата ни във фермата и опропастения ни живот, родителите ми се върнаха в Австралия. Аз ги последвах през 1988 година. Властите в Холандия не предложиха никакво обезщетение за загубите ни. Холандското правителство не успя да оцени сериозността на ситуацията. Днес, 30 години по-късно, нищо не е забравено.
Украинка (не е дала името си), 38 годишна, Лийдс, ОК. Тогава, в Одеса
Бях на девет години и живеех в Одеса, Украйна. Не помня да са съобщавали нещо по новините когато това всъщност се е случило, после бавно започнаха да се появяват някакви откъслечни съобщения за пожар в Чернобил.
Като дете не усещах опасност или за нещо особено сериозно, макар че много неща в ежедневието ми се промениха.
Започнаха да се носят слухове, че всички меки плодове са радиоактивни. Баба спря да ги купува. Винаги ядях ябълките и крушите цели, с кората и семките, и изведнъж започнаха да ми се карат да спра да го правя.
„Не можете да играете в дъжда, защото ще ви опада косата“
Спомням си как изтичахме навън и си играехме с приятелката ми когато заваля дъжд и как майката на приятелката ми изтича след нас викайки истерично „не можете да играете в дъжда, защото ще ви опадат косите”.
Листата на дърветата пожълтяха и после тъмно кафяви много рано онази година. Спомням си как тополите оголяха в средата на лятото, но трябваше да мине година или може би по-дълго време, за да осъзнаем размера на бедствието.
И още за Фукушима: Има ли спасение от бедствието Фукушима…
Носеха се слухове за деца с тумори. Няколко години по-късно оперираха мама от няколко цисти на гърдите и матката. Трудно е да се каже дали те бяха причинени от експлозията, но е възможно.
С изникването на още подробности, стана ясно колко неподготвена е била Украйна за мащабна екологична катастрофа като тази.
Нямаше организирано набиране на доброволци сред населението, които да приютят бежанците или да правят дарения. Тъжно е, че хора умряха от излагане на радиация, защото не бяха взети обикновени предпазни мерки: не им бе казано какъв пожар потушават.
Изселникът Васил Сокиренко, Чернобил
За първи път дойдох в Чернобил през 1990 година, подмамен от заплатата, която ми предложиха като полицай: беше двойно по-висока от онази, която бих печелил извън опасната зона.
Осем години по-късно се пенсионирах и се върнах в родния си град Суми, в североизточна Украйна, но не останах там дълго. Там седях в апартамента си на петия етаж, слушах шума от магистралата и освен да пия и да гледам телевизия нямаше какво друго да правя.
Така че реших да се върна, което официално е незаконно, но след известни договорки с чиновниците успях да го постигна.
Живея в изоставен имот, отглеждам зеленчуци и пчели. Селото е приятно и има много място за нещата, които ми се налага да правя. Бившите собственици, които сега живеят в Крим, дойдоха на гости веднъж. Видяха ме, но нямаше проблем – всъщност се зарадваха, че живея тук. Ако не бях аз, къщата щеше да е съборетина.
Днес тук живеем около 160 човека изселнци, всички сме пенсионери. Тук се чувствам свободен. Изследвам храната, която ям и тя цялата е наред, а когато дойде лятото и градината се отрупа с цветове, става съвсем очевидно защо избрах да се върна.
от Матю Хоумс и читатели на вестник Гардиън
Източник:
Снимки: www.theguardian.com; www.iraq99.com; www.iraq99.com; www.iraq99.com; www.smartflightsuit.com
Бъдете здрави
Ако статията ви харесва, молим ви да я споделите. Някъде някой може да се нуждае именно от тази информация.
Авторски права и ограничения свързани с тях
zdravivsekiden.com дава право на Потребителите да ползват всички услуги, които са предоставяни в Сайта само за лични нужди с нетърговска цел, при условие, че не се нарушават авторските права на zdravivsekiden.com или на трети лица, свързани пряко или косвено с материалите на Сайта. Не се разрешава материалите на този Сайта да се променят по никакъв начин, нито да бъдат копирани, публично разпространявани или раздавани за каквато и да било обществена или търговска цел. Употребата на публикуваните в този интернет Сайт материали в други сайтове е забранена.
Материалите на този Сайт са под закрилата на закона за Авторското право и сродните му права и всяка непозволена употреба може да бъде нарушение на авторско право, права върху търговски марки или други законови разпоредби.
zdravivsekiden.com си запазва правото да преотстъпва правата за публикуване на материали и всякакви части от информацията на Сайта, на трети лица при допълнително сключен договор, уреждащ правата и задълженията, в писмена форма между zdravivsekiden.com и лицето, публикуващо информацията.
Здрави всеки ден
