Безсловесен романс

На всички фенове на театъра, честит Международен ден на театъра.

В края на сезона екзалтираната актриса получи ролята, за която беше мечтала цял живот. Щяха да репетират пиесата през лятото за премиера през есента. Когато разбра, че е избраната, дъхът й секна и тя дълго не можа да произнесе и една членоразделна дума, от гърлото й излизаха само давещи се звуци, а по бузите й се стичаха парещи сълзи на радост, както ставаше всеки път, когато постигаше успех в работата си. След странната й реакция режисьорът, притихнал от другата страна на телефона, дълго се чуди дали пък не е сбъркал в избора си. Накрая тя зачурулика с присъщия си екзалтиран глас, с който бе така популярна, и това я спаси и внесе успокоение в душата му.

Стафът беше перфектен. Професионалисти. Перфекционалисти. Каймакът на гилдията. Но, както казват, много хубаво, не е на хубаво. Партниращият й актьор, с когото трябваше да изиграе най-интимните сцени беше мечтата на всяка втора жена в страната, красив, талантлив, готин. И тя естествено бе ужасно ентусиазирана, че ще играе именно с него.

Е, не се получи. Между тях нямаше тръпка, не прехвърчаха искрите, които се очакваше да възпламенят публиката, както и тях самите за повече достоверност. Положението беше направо отчайващо, нито той й действаше, нито тя на него. Дотолкова, че тя изпадна в дълбока депресия, почувства се не-жена. Ласките му бяха така вяли и непрофесионални, че трупата направо ги сриваше от подигравки, което още повече влоши положението.

И тогава се случи нещо съвсем непредвидено. И прекрасно. Екзалтираната актриса се влюби. Разбира се в погрешния човек, актьор от трупата много по-възрастен от нея. Но такава е любовта. Сляпа и глуха. И когато репетираха станалите вече прословути сцени, тя си представяше, че целува новия си любим, че говори нему, а не на това младо дърво, което й бяха натресли да й партнира.

Всички видяха трансформацията в нея. Тя грациозно летеше по сцената, всяка извивка на тялото й говореше за любов, излъчваше любов, беше любов. Дотолкова, че повечето й колеги, които и без това й бяха мераклии, и които тя по един или друг начин бе отрязала, само свиваха ръцете си в юмруци и се опитваха да не я гледат много-много, за да не се изложат и те на подигравките на останалите. Дълбоко и скрито сподавяха ядните си въздишки. Възбудата си. Ревността.

Обектът на любовта й изобщо не зацепваше какво става. Чудеше се на пламенните й погледи, вярвайки, че тя просто се държи готино с него поради факта, че отдавна играеха в пиеса след пиеса, т.е. заради доброто им дългогодишно професионално партньорство. Тя също не можеше да си обясни завладелите я чувства. Как толкова години не беше забелязала всичките предимства на този свой колега, ами се беше лутала сред толкова други, които така и така никога не бе обичала, както сега обичаше него? Ама дори и наполовината.

Премиерата дойде и отмина като бурен, летен дъжд. Пожъна огромен успех, след което пиесата продължи да пълни салона през целия сезон. Екзалтираната актриса бе все така влюбена, партньорът й срамежливо отвръщаше на ласките й, и като цяло плахата му неувереност му спечели още куп почитателки. Когато не играеше, той изглеждаше мрачен и разяждан от дълбоко страдание, което го правеше неустоимо привлекателен. И неразбран от повечето жени, с които излизаше. И които до една му бяха безинтересни с домогванията си, с напористите си словоизлияния, с жервтвеността, с която му се отдаваха.

Нея харесваше той, ала не можеше да я има. Толкова я харесваше, че в страха си да не му откаже, се държеше като непохватен ученик. Страстта, с която го целуваше на сцената го влудяваше, защото усещаше, че не е предназначена за него. Усещаше, че тя целува друг в негово лице, че мислите и ласките й са насочени към онзи чичка, който можеше да й бъде баща. И това го съсипваше. Побъркваше го. Държеше я в обятията си по няколко пъти в месеца, прегръдката й беше за него цялата му вселена, но, уверен, че тя не го харесва, нямаше смелостта да й се разкрие.

Така, месец след месец, сезонът се изтърколи и отново беше лято. Тя не бе спечелила обекта на любовта си, но вече знаеше, че всъщност така бе най-добре. Защото като се замислеше, не можеше да си представи, че между тях би могло да се получи нещо. Поне не истинското и разтърсващо нещо, което бе очаквала в началото. Реши, че за любовта й са виновни всичките любовни излияния, които изричаше на сцената. Те я бяха подтикнали да повярва, че го обича дълбоко и страстно, а по-късно да осъзнае, че любовта й е безперспективна. Те, и сдържаността на сценичния й партньор. То пък бива-бива, ама чак пък такова безразличие не беше очаквала. Спасило ги беше само нейното въображение, което ярко и безапелационно я караше да си представя, че любимият й я гледа влюбено, че я желае, обича… Макар и някъде отстрани, от разстояние. Иначе пиесата щеше да се провали с тази негова сдържаност. Да се чуди човек на какво се градеше репутацията му на Дон Жуан.

Така, пренасочвайки любовта си, фантазирайки любов, тя бе играла истинската любов. И сега, когато дойде лятото, тя постепенно осъзна, че цял сезон умело бе пренасочвала чувствата си. Запита се кого бе обичала. Човека или играта? И осъзна, че е време да убие тази измислена любов, да я зарови и забрави до новия сезон. Защото колкото и много да й бе дала, тя бе и взела от нея сили и енергия колкото една истинска страст би взела. Така посрещна тя края на сезона, прекършено и скръбно, като не знаеше какво да очаква след цялата тази изтощителна игра на любов и страст. Без да знае дали през новия сезон щеше да успее отново да играе ролята така истински. Чувстваше се изхабена, капнала. Празна.

Един късен следобед през юли тя бързаше за среща с приятелки от гимназията, когато се сблъска с непохватния си театрален партньор в градинката пред Кристал. Теменуженият вятър сякаш ги завъртя в помръкващия си вихър и те, политнали един към друг останаха така в привичната си отиграна на сцената прегръдка все едно бяха на представление. Тя се отдръпна първа и го погледна леко ядосано. За миг й се стори, че вижда в очите му цялата тъга на света, цялата болка, и много се зачуди какво му става. Освен това в притихващия сумрак прегръдката му й се бе сторила толкова нежна, толкова искрена и истинска, че трябваше да си признае, трудно се бе отскубнала от нея. Наложило й се бе да положи усилие. За първи път. А сърцето й биеше лудо и изобщо не искаше да се укроти. Той измънка някакво извинение, приглади съвсем несъзнателно онази нейна непокорна къдрица, нещо което винаги бе искал да направи и за което досега не бе събрал смелост, и отмина отнесено и някак съкрушено в спускащия се мрак. Тя стоя там още доста време, забравила коя е и накъде е тръгнала и откъде идва. Искаше й се той да не си бе тръгнал. Така тъжен и сам. Да бе останал. Да й бе казал нещо. Да я бе хванал за ръката… тя със сигурност щеше да тръгне с него…

Стефана А’Дора

от книгата Камера обскура

Снимка: Pinterest

Ако статията ви харесва, молим ви да я споделите. Някъде някой може да се нуждае именно от тази информация. 

Авторски права и ограничения свързани с тях

zdravivsekiden.com дава право на Потребителите да ползват всички услуги, които са предоставяни в Сайта само за лични нужди с нетърговска цел, при условие, че не се нарушават авторските права на zdravivsekiden.com или на трети лица, свързани пряко или косвено с материалите на Сайта. Не се разрешава материалите на този Сайта да се променят по никакъв начин, нито да бъдат копирани, публично разпространявани или раздавани за каквато и да било обществена или търговска цел. Употребата на публикуваните в този интернет Сайт материали в други сайтове е забранена.

Материалите на този Сайт са под закрилата на закона за Авторското право и сродните му права и всяка непозволена употреба може да бъде нарушение на авторско право, права върху търговски марки или други законови разпоредби.

zdravivsekiden.com си запазва правото да преотстъпва правата за публикуване на материали и всякакви части от информацията на Сайта, на трети лица при допълнително сключен договор, уреждащ правата и задълженията, в писмена форма между zdravivsekiden.com и лицето, публикуващо информацията.

Здрави всеки ден