Съновиденията на един влюбен призрак

Мъжът се вървеше по улицата в тъмнеещия следобед, умислен и замечтан. Вратите към двора на къщата бяха широко отворени, както ги бе видял преди малко, когато мина нагоре.

Той леко се озърна, не видя никой и се шмугна на пръсти по покритите с нападали есенни листа камъни, гмурна се вдясно зад вратата като не спираше да се оглежда, видя някаква постройка, прилична на лятна кухня или нещо такова, натруфена с камбанки, поставки за цветя и петна от други, вече свалени за зимата украси, натисна вратата, тя изскърца и се отвори с готовност и той потъна в мрачното и тъжно пространство, плавно изчезна в самотния въздух, в който явно от много дни никой не бе влизал. Скоро лицето му се появи на прозореца между къдричките на перденцата, които кой знае защо не бяха свалени, може би за да не се наруши вида отвън, бледо и призрачно, тъмните му очи проблясваха остро в спускащия се мрак.

Отдавна искаше да влезе тук, да види отвътре царството на щастието, както наричаше това място, вместо само да се взира отвън във високите стени, ограждащи къщата. Къщата, в която тя бе влязла преди толкова години. Оставяйки го отвън, обръщайки му гръб, забравяйки го. Сякаш не бе съществувал. Никога.

Сега бляновете му щяха да се сбъднат, надяваше се да я види в нейното царство, да се увери с очите си, че е добре, щастлива и доволна от живота си. Щеше ли да я познае? Не я бе виждал отдавна. Той не се бе променил, останал си беше все същият щрокляв дългуч с жаден за приключения, чувствителен нос, буен перчем и тънък врат. Надяваше се и тя да си е същата. Розово шифонено момиче с канелен дъх и неотразима усмивка, което за секунди можеше и се преобрзяваше в пантера, но не розова, а хищна и черна и гъвкава в преследване на нямащата шанс жертва, закована още преди да усети, че я преследват… Не само че не я бе виждал отдавна, но и нищо не бе чувал за нея. Нямаше от кого. Хората следваха живота си без да се занимават с този на другите. Пък и той тук никого не познаваше, нямаше кого и кога да попита.

Ниско през двора притича нагънат на хармоника електриково-зелен хартиен дакел, лъскав и дълъг и любопитен, залая на караница, започна да рие с настървени лапи земята под криво, опиращо клони о тревата дърво, напраши си очетата с разлетелите се пръст и листа, после писклив глас го извика и той отпраши като стрела към отворената врата на къщата, на завоя гънките на хармониката малко се усукаха, отне му време и нерви да ги подреди в присъщата им плисирана структура преди да влети с разперени крака в топлия сумрак на антрето, вратата се затвори. Лаят и тичането продължаваха да се чуват, мек глас му говореше, дакелът скачаше и преданно обикаляше, изгладнял и радостен и шумолящ, докато цялата дандания се отдръпваше и заглъхваше навътре в къщата. И после съвсем затихна.

Сега какво? Беше вече тъмно. По небето се рееха само искрящи рехави звезди. Железните врати отдавна бяха затворени зад вкараната кола, от къщата долиташе шум от телевизор, къдрави думи рисуваха домашен уют, изрязваха неудобното, неприемливото от картината, гравираха правилата в хладния нощен въздух.

Ще трябва да чака тук. До сутринта, когато тя щеше да излезе да свърши нещо по двора и той щеше да я види и ако се престрашеше, дори да я запита как е, помни ли го, не е ли забравила младостта…

Сън налегна клепачите му и той се намери потънал в ратаново кресло, върху което някой предвидливо бе метнал дебел губер. На масичката отляво се появи чаша горещ грог, в ъгъла проблеснаха очите на стройна симетрична котка с гердан на шията… прозорците леко се изпотиха преди мракът напълно да ги запечати в тъмно синьо и да задуши всички звуци и мисли в аморфната струя на съня.

Ратановите мебели наоколо притихнаха. Шкафът се отвори безшумно и отвътре се изля искрящо усещане, преобърна се няколко пъти и потече под формата на тъничка мелодия, заскрибуца, задрънча, звукът се избистри и започна да реже тъмнината ведно с проблясъците, които се множаха кълбовидно и постепенно изпълваха пространството с необичайна суматоха, стряскащо динамична, завладяваща и вдъхновена… Едно момиченце танцуваше сред много други, но прожекторите осветяваха изключително и само него, полетяло в грациозен танц… въртящо се все по-бързо и по-бързо, то изведнъж се оказа на пистата на някакъв стадион сред грохота на аплодисментите на подивялата публика, тичащо със сетни сили, със сетен дъх… и виковете и вятърът сякаш го носеха натам… към царството на щастието… именно то се разкриваше сега пред очите му, но по-скоро като усещане, като ритъм, а тя все още не се появяваше…

Изведнъж стана светло, сякаш бе ударил гръм. Слънцето грееше в скрежния въздух и над всичко висеше тишина. Чак ушите му заглъхваха от нея. Понадигна се сънено и се прокрадна до прозореца, откриващ чудно красива градина. Нейната градина. Въпреки че беше ноември, навън цъфтяха рози, прекрасни дървета стелеха всякакви цветове в щедри облаци, тревата бе по-красива и от най-пъстрия източен килим, мека и примамлива. Тя не можеше да не излезе да се полюбува на всичко това. Ами ако го виждаше отгоре, от топлата си спалня, за какво й беше да излиза?

Почувства припряно желание да изтича навън, да се овъргаля в тревата като куче, да закрещи, че е там и че я чака, но само сви ръце в юмруци и се заразхожда безпаметно напред-назад в малката стая, заобикаляйки прибраните градински мебели… Котката се миеше безшумно и му хвърляше по едно око, колкото да не го обиди с пренебрежение, пренебрежение, каквото изпитваше, но бе достатъчно възпитана да се старае да не показва.

Вратата на къщата се отвори, на двора изкочи зеленият хартиен дакел с вързана на фльонга опашка, лениво се загуби между растенията, отплеснат и не съвсем събуден, а след него пристъпваше розовото шифонено момиче от спомените му! Как бе възможно? В изтъркани дънки и развлачен пуловер, то следваше досадно разтягащата се хармоника с остър нос най-отпред и нещо говореше, но определено искаше да се прибере час по-скоро.

Платено съобщение: Прочетете Обърнатото дърво, необичаен роман за вечната любов и за търсенето на Аза от Стефана А’Дора

Слисан, той свиваше и разпускаше ръце в юмруци, изтукан на прозореца като восъчна фигура на абсурда, фигура видяла призрак от миналото. И тогава, примамен от някакво необяснимо присъствие, погледна нагоре. Погледите им се срещнаха сякаш от далечното разстояние на годините в премрежената светлина на слънчевата ноемврийска утрин… розовото шифонено момиче прибираше дакела, някакъв мъж отваряше железните врати, за да изкара колата, слънцето режеше картината на тънки ивици, всяка окрасена в различен нюанс… а те се гледаха без да помръдват като през някаква пролука във времето и пред очите им минаваха толкова много бивали и небивали неща… ту караха колела по планинска пътека, ту гледаха звездното небе, легнали на все още топлата земя, дъвчейки гъвкави стръкове трева… и между тези картини и сегашния момент сякаш нямаше нищо. Нищо, което си струваше да си спомнят, нищо, което им се виждаше важно. Тя изглежда седеше до прозореца, очите й бяха пълни със сълзи и нежност, а после през тях пробягаха метални нишки, каквито той не помнеше, и той се опита да вдигне ръка и да й помаха, но тя вече се бе завъртяла и се отдалечаваше от прозореца все така… седнала… последвана от гърба на висока жена в бяла престилка…

Прииска му се да се затича нагоре, да влети в стаята, да вземе ръцете й в своите и да ги целува, както се целуват ръце на кралица… когато вратата на къщата пак се отвори и към него тръгна високата жена в бяла престилка, намусена и строга, и той прехапа устни, бършейки потните си ръце в панталона.

– Вена пита какво правите тук, – каза тя с дрезгав глас.

– Аз… исках да я видя, домъчня ми и исках да я видя. Може ли? – промоли й се той като малко дете.

– Не мисля. Тя не приема хора.

– Но тя ме видя. Сигурно ще иска да си поговорим. Аз й бях близък. Някога.

– Не иска. Не ви е простила.

– След толкова години? Не го вярвам.

– Не знам нищо за годините. Каза да си вървите.

– Не мога. Не и преди да съм я видял…

– Да разбирам ли, че оставате тук?

– Не ме гонете, моля ви. Тя е всичко за мен, всичко което ми остана…

– Това не е вашият свят, нямате работа тук!

–

Дългучът умря няколко дни след катастрофата, няколко жалки дни, които прекара в кома, изобщо не се свести, не се сбогува с окайващия го свят, но и не се раздели с него. Остана да се лута години наред в някакво сумрачно място, в което се разхождаха само сенки, призраци, които той не познаваше и не искаше да познава. Сърцето му плачеше за нея, за розовото шифонено момиче, което бе возил на мотора в дъждовния ден на катастрофата. Последно я видя да влиза през портите в къща, която той кръсти царството на щастието и после всичко потъна в непрогледна мъгла.  Бидейки сянка, той естествено нямаше вече сърце от плът и кръв, а само огромна яма, която макар и необятна, ужасно го болеше, или го болеше именно заради необятността си, и го караше да се чувства изгубен, останал някъде далече от самия себе си, от всичко, което беше представлявало неговия живот, неговия свят.

Докато онзи ден не го посети странно същество, извито като тетивата на лък, с гърбав нос и щръкнала напред брадичка, първото откакто беше тук, което го заговори и то направо с предложението да го измъкне от небитието, в което се намираше от толкова време, каза нещо за прераждане, че е време, и тогава на дългучът му хрумна да се противопостави, да поиска нещо в замяна на всичките тези безтегловни години и каза, че ще направи каквото искат от него при едно условие, да я види, да разбере какво се бе случило с нея, да разбере коя бе тя сега. Натъкмиха го досъщ какъвто се помнеше, че и по-истински даже, защото той отдавна вече бе забравил всичко от земния си живот, освен дните, прекарани с нея. Пуснаха го да излезе от затвореното глухо пространство, което бе обитавал безпаметно и в което бе почти подивял, и да се разходи по улицата преди да влезе в двора. Все още не съвсем осъзнал случилото се, той стъпваше сковано и потрепваше в гъстеещия мрак преди да успее да влезе в двора…

После се случиха всички описани по-горе невероятно цветни и изпълнени с живот неща, от които вече му се виеше свят.

Сестрата, недоволно свила рамене се отдалечаваше към къщата, горе прозорецът искреше в предиобедната трескава светлина, уви, празен и студен и всичко бе също толкова нереално, колкото мястото, в което бе прекарал толкова горчиви години в самота. Изглежда това бе неговият жребий, орисан бе да бъде сам завинаги. В очакване да я види отново, да я срещне и да останат заедно, както си мислеха, че ще прекарат живота си там някъде в младостта… на път към място, където никога не стигнаха…

Стефана А’Дора

от романа ‘Обърнатото дърво’

Снимка: blog.machida.us

Ако статията ви харесва, молим ви да я споделите. Някъде някой може да се нуждае именно от тази информация. 

Авторски права и ограничения свързани с тях

zdravivsekiden.com дава право на Потребителите да ползват всички услуги, които са предоставяни в Сайта само за лични нужди с нетърговска цел, при условие, че не се нарушават авторските права на zdravivsekiden.com или на трети лица, свързани пряко или косвено с материалите на Сайта. Не се разрешава материалите на този Сайта да се променят по никакъв начин, нито да бъдат копирани, публично разпространявани или раздавани за каквато и да било обществена или търговска цел. Употребата на публикуваните в този интернет Сайт материали в други сайтове е забранена.

Материалите на този Сайт са под закрилата на закона за Авторското право и сродните му права и всяка непозволена употреба може да бъде нарушение на авторско право, права върху търговски марки или други законови разпоредби.

zdravivsekiden.com си запазва правото да преотстъпва правата за публикуване на материали и всякакви части от информацията на Сайта, на трети лица при допълнително сключен договор, уреждащ правата и задълженията, в писмена форма между zdravivsekiden.com и лицето, публикуващо информацията.

Здрави всеки ден