Хвърчилото омиротворено
В Международния ден на детската книга ви представяме Хвърчилото:
– Днес не ми се лети, – каза Хвърчилото вироглаво, тръсна опашка, заподскача майсторски на куц крак по плочките в сложна поредност и лекичко открехна вратата.
Навън, на фона на синьо-шоколадовото небе, слънцето връзваше бляскави панделки на цветята, оставяше ги да се люлеят и вият по тревата и да позлатяват все още прохладния утринен въздух.
Хвърчилото примижа от удоволствие и изхвръкна на двора.
– Онзи ден май си повисяхме на воля, а? – стряскащият глас долиташе от дувара.
– Съвсем не! Стълбата падна, – тросна се Хвърчилото, подвуоми се дали да се втурне да се разправя, но вместо това се фръцна и тръгна бързо към къщата. Дългата опашка от многоцветни ромбове се заплиташе в крака му, но то не искаше и да знае.
– Добре че бях аз, иначе още щеше да си висиш на дървото. – преследваше го гласът настоятелно.
– Вятърът! – рече си Хвърчилото като леко се повдигаше и почти не стъпваше на земята, докато в него проникваше кълбото на любопитството и се размотаваше в тънка нишка към дувара. – Уф, – въздъхна тежко то и плъзна кос поглед към разобличителя си.
– Ха така, бягай, скрий се, пъзльо – каканижеше гласът вече съвсем близо от клоните на синята круша над него.
– Остави го на мира, – дървото енергично разтърси гърбина, но на земята капнаха само няколко зрели плода.
Хвърчилото задъхано се скри зад къщата и дръпна издайнически влачещата се след себе си опашка. Затаи дъх и се ослуша. Тишина. ‘Може да си е тръгнал’, помисли си то с надежда. Близна пръст и вдигна ръка. Нищо. Надникна иззад къщата. Погледът му спря върху нападалите круши. Почти усети сладостта им. Изведнъж вече жонглираше с няколко от тях – продълговатите кратунки леко и весело летяха в кръг.
– Детенце, да си виждало едно хвърчило някъде тук? – гласът звучеше озадъчено.
Крушите изпопадаха в неравномерно изпъкналата трева за втори път.
– Не, не съм – измънка детето без да поглежда триъгълните одежди, които лежаха до къщата, обляни в различни отенъци слънце.
– Хубава работа! Сигурен съм, че беше тук. Видях го преди малко, такова едно пъргаво и радостно и ми се прииска да полетим двамата. Стори ми се, че и на него му се летеше.
– Наистина ли?! Може ли да полетим? Сега? У-ха-а! Прекрасно е! – задъхано от вълнение, Хвърчилото вече виждаше двора като мъничка кръпка, прешита с керемиден конец около разкривеното кубче на къщата и трептяща в призматичния, вълнист въздух и в концентричното поклащане на крушата. Оградена от други подобни керемидено обшити кръпки, в които също имаше разкривени кубчета и сини круши и…
Небето беше меко и плътно и сега вече не му се струваше познато, а някак съвсем ново, пъстро и искрящо, съставено от множество пластове и състояния. Досущ като юрганчето, с което се завиваше вечер, за да се отвие веднага щом заспи…
Усети светлосенките от отлитащите и долитащи лястовици върху клепачите си, отвори очи и се усмихна. Беше летяло почти като тях. Високо, високо.
Стефана А’Дора
от книгата Кинематографични стихии
Картинка: www.danysworld.de
Прочетете също: Хвърчилото и мимолетното време
Ако статията ви харесва, молим ви да я споделите. Някъде някой може да се нуждае именно от тази информация.
Авторските художествени творби (проза, поезия, превод на проза и поезия) в Здрави всеки ден могат да бъдат публикувани на други места само с изричното съгласие на сайта или на автора.
Здрави всеки ден
